понеделник, 30 октомври 2017 г.

Цари повсеместна апатия, всеки чака държавата да го оправи

Къде се изгуби силата, предприемчивостта и инициативността на този народ?
Автор: д-р Султанка Петрова, заместник-министър на труда и социалната политика

Източник: „Труд

Карикатура: Иван Кутузов – Кути

За доброто бъдеще на България – ново Възраждане и споделена отговорност

Предполагам мнозина си спомнят онези крилати думи на Джон Кенеди „Не питай какво може родината ти да направи за теб, а питай какво ти можеш да направиш за родината си“. В България дори и да помним тези думи, отдавна сме изгубили смисъла на тяхното значение. Загубили сме сякаш и нещо много по-ценно – чувството ни за общност, за това, че сме едно цяло, че зависим едни от други и само заедно можем да излезем от този кръговрат от кризи, в който се намираме вече 27 години.

От края на месец август с моя екип инициираме регионални демографски срещи в страната. Целта ни е да чуем проблемите, болките, идеите и предложенията на хората по места, в най-засегнатите от демографската криза региони. Добре си давам сметка, че едно е, като гледаш от София, и съвсем друго, като погледнеш през очите на хората на място. Правенето на политики трябва да тръгва отдолу нагоре, за да има очаквания положителен ефект. След срещите ни във Видинско, Търговищко, Русенско, Силистренско, Ямболско и Сливенско се очертават няколко важни извода, но сред тях изпъква един – почти повсеместната апатия и очакване някой централно, на държавно ниво, да реши всички проблеми на хората. Без да смятам, че държавата трябва да абдикира от своите задължения, мисля, че в съвременния свят очакването някой друг да ти реши проблемите е най-малкото остаряло и несъстоятелно и със сигурност неработещо.

Държавата, това сме всички ние, а не някакво имагинерно понятие или институция, ситуирана някъде там – на жълтите павета в София.

България притежава абсолютно всичко не само да се развива нормално, но дори и да бъде водеща държава в развития свят. А вместо това имаме един регион, какъвто е Северозападът, където времето буквално е спряло. Не добра инфраструктура, липса на бизнес, безработица, достигаща фрапиращите около 65% в община Ружинци, обезлюдени села, пустеещи градове, липса на каквато и да е инициативност. И едно непрекъснато и тягостно очакване някой да дойде централно и да реши проблемите.

Северозападна България притежава най-плодородната почва в света, чернозем, отлични природо-климатични условия, уникален природен феномен, какъвто са Белоградчишките скали (номинирани за едно от новите 7 природни чудеса на света), сравнително чиста природа (вече близо три десетилетия там няма индустрия), удобна и най-вече евтина транспортна връзка с Централна и Западна Европа (каналът Рейн-Майн-Дунав), традиции, история, култура и на всичко отгоре Дунав мост 2, който се използва неефективно и нецелесъобразно, вместо максимално да се използва за транспортен, икономически и търговски възел и лост за икономическото възраждане на региона. И големият въпрос е „Защо?“.

Къде се изгуби силата, предприемчивостта и инициативността на този народ? Обяснения можем да търсим в етнопсихологията, османския период, социализма, но ние живеем тук и сега, а не с миналото. И днешния свят ни предлага толкова много възможности, които е нямало нито едно общество в цялата преходна човешка история. Вместо това бездействаме и чакаме. Отсъствието на мечти е погубило много народи! Днес ние също сме се превърнали в народ без мечти. Ако мечтата ни е просто да стигнем до Терминал 2, да си купим кола или къща, да не позволим минималната работна заплата да стигне 510 лева, или просто да търсим начини да оцелеем, няма как да повдигнем планини.

Обикаляйки България в мен все повече се насажда усещането, че ние имаме огромна нужда от едно ново Възраждане, но също така и от хора с възрожденско мислене, възрожденски ценности и възрожденски мечти.

Има, разбира се, и други позитивни примери, в които хората на място проявяват инициативност, стремят се със собствени сили и ресурси да подобрят положението си, разработват програми на регионално и локално ниво и вярват, че имат бъдеще. И те наистина имат бъдеще, а чрез тях и България. В това отношение можем да споменем община Стралджа и решаването там на проблема с отпадането на ромските деца от училище, безработицата сред ромите и спирането на кражбите на грозде през есенния сезон. Можем да продължим с областната администрация на Ямбол, където имат желание за разработването на собствена областна демографска концепция и вярват, че могат да си задържат младите хора и дори да привлекат такива, напуснали областта и реализирали се в София или чужбина, а чрез всичко това да решат и демографските си проблеми. И не чакат от София, а действат решително и смело на място. Този списък може да бъде продължен и с други административни единици – градове, като Бургас, Благоевград, Сандански, Русе, Стара Загора, общини, като Чавдар, Сухиндол и др. Списъкът може да не е голям, но показва, че когато се работи, когато има желание за промяна, когато се действа, а не бездейства, нещата се случват.

Другият много обезпокоителен факт, с който се сблъскахме по време на организираните регионални срещи и демографски форуми, е пълното отсъствие на усещане за общност и чувство за принадлежност към нещо по-голямо. На места комуникацията е толкова зле, че тя дори е скъсана между различните служби и ведомства в една община, а какво да говорим между съседни общини. Всеки е тръгнал да оцелява и да се спасява сам, чакайки, разбира се, някой отгоре да му помогне централно, без да осъзнае, че силата е в общността, в чувството за принадлежност и споделена отговорност пред бъдещето. И тук няма как да не си спомним заръката на хан Кубрат към синовете му: „Докато сте заедно и се поддържате, ще сте като този сноп стрели и никой няма да може да ви победи. Разделите ли се, ставате слаби и ще бъдете покорени лесно от всеки враг, знайте, че силата се крепи на единството!…“.

Да, знам, мнозина ще кажат, че ние сме силни индивидуалисти, но не можем да работим в екип, че такава ни е народопсихологията, че имаме уникални постижения в спорта, но нямаме олимпийска титла в колективен спорт и т.н. Сигурно е вярно, но какво ни пречи да го променим. Казват, че в критични ситуации човек, отбор, народ са способни на чудеса. А ние, като държава и общество, се намираме точно в такава критична ситуация и пътят за излизане от нея е в обединените усилия на всички и в многото работа. Всеки на своето си място, със своите си задължения и възможности, но с ясното осъзнаване, че е част от нещо по-голямо и важно, което разчита на него и на което той може да разчита и което зависи от него, както той зависи от цялото. Не може бизнесът ти да процъфтява, ако хората около теб гладуват, не може ти да си добре, ако твоите приятели са зле, не може да се чувстваш комфортно, колкото и луксозен да е домът ти, ако около теб всичко тъне в боклуци и мизерия. Крайно време е всички да осъзнаем, че ако цялата държава, област, община, селище просперират, тогава всеки поотделно ще има много повече възможности и шансове да се развива и реализира успешно.

И ако някой реши да ми обяснява, че всичко у нас е безнадеждно, безизходно, безвъзвратно загубено, само ще му припомня „Stunde null“ на Германия през май 1945 г. Една държава, срината физически до основи, унищожена демографски от войната и с огромния товар на чувството за вина, двайсетина години по-късно е сред най-проспериращите световни нации.

Да, ние не можем да се сравняваме с Германия, но да не забравяме, че България притежава уникална природа както за туризъм, така и за развитие на стопанска дейност. Имаме много талантливи и кадърни млади хора, които се реализират с лекота навсякъде в развития свят. Притежаваме славна история и традиции, личности като Левски, изпреварили с десетилетия времето си, и все още една неугаснала искрица горд български дух.

Притежаваме и можем толкова много, че е грехота да се задоволяваме с толкова малко. България е всеки един от нас и зависи от всеки един от нас. България има бъдеще! Понякога е нужно толкова малко, за да се промени всичко. Трябва ни промяна на фокуса, промяна на нагласите, желание и отговорност. България определено има бъдеще!

1 коментар:

  1. Човек се уморява от непрекъснатата борба с една система, която като че ли е настроена да ликвидира всякаква инициативност и креативност. Всеки, който мисли различно от управляващите, е по един или друг начин "шамаросан". След няколко такива урока започваш да се замисляш: Защо точно аз да променям правилата? Другите се адаптираха и вече напълниха джобовете си, а аз изоставам! И постепенно се пускаш по течението, приемайки, че не можеш да промениш нищо. Да, притежаваме много, задоволяваме се с това, което имаме - за да оцелеем психически. Че повече от 70 % от хората в България вече се нуждаят от психиатър - в един момент или през цялото време.

    ОтговорИзтриване